Български
EnglishЛариса Савова произнася реч в Народното събрание в качеството си на народен представител и майка. Тя представя случая на дете на име Билгин, което губи живота си след дългогодишен системен тормоз в училище. Савова цитира констативен протокол от Министерството на образованието и науката и отговор от Регионалното управление на образованието.
Според документите институцията проявява следните организационни липси:
- Училището не прилага реално наличните механизми за превенция на тормоза.
- Ръководството не води дневник за случаите на тормоз.
- Администрацията не съхранява протоколи от работещи комисии.
- Отговорните лица не регистрират сигнали за напрежение между участниците в образователния процес.
Средата в училището и страхът сред учениците
Учителите признават, че знаят за проблемите в отношенията между един от преподавателите и учениците. Учениците споделят, че учителят системно унижава, подиграва и прекъсва Билгин пред целия клас. Преподавателят дава детето за пример с цел назидание, а не за успех. Много от съучениците на Билгин виждат проблема, но мълчат поради страх. Те изпитват страх да говорят, страх да защитят жертвата и страх от възможността да станат следващите потърпевши. Преди да сложи край на живота си, Билгин заявява пред комисия от учители и пред съучениците си:
„Разбирам защо не ме подкрепихте. Разбирам, че го правите от страх“.
Савова класифицира ситуацията като среда, в която присъстващите нормализират унижението и свикват да мълчат.
Реакции след трагедията и ролята на държавата
След трагичния край на детето родителите подават писмени заявления. Те отказват техни деца да посещават часовете на определени учители. Савова отхвърля липсата на официален сигнал като оправдание за бездействието на институциите. Тя изтъква следната позиция:
„Държавата е създадена не да пази процедурите, а да пази децата“.
Савова изисква депутатите и държавните органи да гарантират защита за всяко дете в България. Според нея случаят на Билгин представлява системен порок, който съществува в малките населени места и в големите градове.
Следва пълното съдържание на декларацията на Лариса Савова от името на партия „Величие“ относно трагичния случай с детето Белгин, което слага край на живота си след системен тормоз и унижение в училище и липсата на адекватна реакция.
Въведение и констатации на институциите
Уважаема госпожо председател, колеги народни представители, днес ще говоря не само като народен представител, днес ще говоря като майка, защото зад името Билгин, извинявам се, зад името Белгин не стои казус, а стои дете – дете, което е търсило да бъде чуто и което държавата не е успяла да защити. Фактите са тежки и те вече са установени. Получих 27 страници констативен протокол от МОН и 21 страници отговор от РУО. В училището е имало механизми за превенция на тормоз, но те не са били прилагани реално. Няма воден дневник за случаи на тормоз. Няма протоколи от работещи комисии. Няма регистрирани сигнали, въпреки че напрежението е било известно на всички.
Тормозът и страхът в училището
Анкетираните учители признават, че са знаели за проблеми в отношенията между учител и ученици. Учениците разказват за нещо още по-тежко – че това не е било единичен конфликт, а години на напрежение. По техни думи Белгин е бил системно унижаван пред класа, подиграван, прекъсван, посочван за пример, но не за успех, а за назидание. И най-болезненото – много от децата са знаели, знаели са, че има проблем, виждали са какво се случва, но са мълчали. Мълчали са не защото са безучастни и безчувствени, а защото са били деца. И в анкетите се появява едно – страх. Страх да говориш, страх да застанеш до него и страх, че утре ти ще си следващият. Часове преди да сложи край на живота си, по време на комисия, така наречена, организирана от учителите, той се обръща към своите съученици и им казва: „Разбирам защо не ме подкрепихте. Разбирам, че го правите от страх.“.
Средата на нормализирано насилие
И когато в едно училище страхът стане по-силен от гласа на децата, тогава вече не говорим за конфликт, а говорим за среда – среда, в която едно дете може да бъде унижавано години, а всички около него да свикнат с това, да го нормализират, да мълчат и да се научат да гледат настрани. И точно това е най-страшното. Не само че едно дете е страдало, а че е страдало дълго и че твърде много хора са знаели, но никой не е успял или не е посмял да го спре. И след трагедията родители подават писмени заявления, че не искат определени учители да преподават на децата им. Това не е обаче внезапен срив, това е натрупване.
Отговорността на държавата и обществото
И тук идва най-тежкият въпрос. Не какво е написано в протоколите, а какво е било преживяно в душата на това дете. И като майка си задавам един въпрос, който не ми дава покой: Ако това беше моето дете, щях ли да приема обяснението, че няма подаден сигнал? Вие щяхте ли да го приемете? Държавата е създадена не да пази процедурите, а да пази децата. И когато едно дете си отиде, не трябва първо да питаме кой е виновен, а къде бяхме ние? Къде бяхме, когато е страдал? Къде бяхме, когато е мълчал? Къде бяхме, когато той е имал нужда някой да застане зад него?
Обещание за промяна
И не искам тази декларация да бъде само няколко минути съчувствие. Искам да бъде обещание – обещание, че ще направим всичко възможно нито едно дете в България повече да не се чувства само. Дължим го на Белгин и го дължим на собствените си деца, защото всяко дете трябва да знае едно – че в тази държава има възрастни, които ще го защитят. И ако ние не бъдем тези възрастни, нямаме право да се наричаме държава. И ако мислим, че това се случва само в малкия град или в село, дълбоко се лъжем. Това е системен порок и в големите градове. Самоубийството на Белгин не е изолиран случай, което трябва да ни каже на всички, че имаме огромен проблем, когато децата ни не искат да изживеят дните си.
Благодаря ви.
~ Лариса Савова, народе представител от партия „Величие“
Add comment