„Угаснали деца“ без време за игра – интервю с Иво Калушев и Ивайло Иванов

В представеното интервю по БНР от 2019 г. Иво Калушев, създател на школа за приключения „Роук“, и Ивайло Иванов от Българската асоциация по екстремни спортове разглеждат тревожния феномен на „нулевото детство“, характеризиращ се с отчуждение на децата от природата, липса на умения за игра и прекомерна зависимост от електронни устройства и училищна ангажираност.

Линк към оригиналното интервю по БНР: https://old-news.bnr.bg/horizont/post/101072862/ivo-kalushev-decata-vech...

Нулево детство и спасението чрез приключения

Водещ: Нулево детство. В какво се превръщат децата, защо се случва това и какво е спасението? Ще разговаряме през погледа на Иво Калушев, създател на школа за приключения „Роук“, и Ивайло Иванов от Българската асоциация по екстремни спортове. Добър ден и на двамата.

Иво Калушев / Ивайло Иванов: Добър ден.

Водещ: Да ги представя в началото. Иво Калушев е старши инструктор по спелеология, алпинизъм, пещерно гмуркане, аварийно спасяване и оцеляване в екстремни условия към водещи световни организации. Той е пътешественик, мореплавател, капитан в едно от малкото български трансатлантически ветроходни плавания, пилот парапланерист и международен инструктор по бойни изкуства. Също така е пещерен водолаз, изследовател и ръководител на екипа, който в Мексико изследва най-дългата в света подводна пещера с единичен вход – системата Иксплан. А Ивайло Иванов – Ивей, както го наричате, също от десетилетия е в школата, но е и юрист с впечатляваща международна кариера, водолаз, пътешественик и изследовател. Той е и връзката с Българската асоциация по екстремни спортове. И така, вие от 1992 година правите школа по приключения за деца от 10 до 15 години. Много деца са минали оттам, нали така?

Иво Калушев: Да. Ние бяхме първите в България, които започнахме нещо подобно, и до ден днешен може би почти 2000 деца минаха през „Роук“.

Ивайло Иванов: 26 години.

Иво Калушев: 26 години, да.

Феноменът „Нулево детство“

Водещ: Защо правим този разговор? Казахте ми в предварителния разговор, когато проявих интерес да ви поканя в студиото, че за първи път сте шокирани по време на подбора, който правите за школата за приключения. За мен това беше изненадващо твърдение – че в 10-годишните виждате деца, които не са деца, които имат „нулево детство“, независимо дали са обгрижени от родители в елитни частни училища или са в бедни държавни и общински училища. Какво всъщност се случва? Кой лишава децата от тези елементи на детство, което вие улавяте през тази особена призма?

Иво Калушев: Това е тенденция, която се забелязва от доста време насам, но в момента ситуацията е някак плашеща. Причините предполагам са доста комплексни, но това, което наблюдаваме, е, че децата все повече и повече се отчуждават от семейството, а прекарват все повече време в училище. В момента се налага схема на целодневно обучение в много училища.

Водещ: Да. Впрочем това се обмисляше от Министерството на образованието и науката като бъдеща образователна стратегия, като важна част от интегрирането на децата в учебния процес, тоест те да са на училище по-дълго време.

Иво Калушев: Това е нещо, което всъщност може би идва от родителите. И то в момента в частните училища е факт на много места. Деца, които са цял ден на училище, с учебни часове, които са по 60 минути... Всъщност тези деца нямат детство и започва да се вижда все повече и повече резултатът от тази липса. Те действително са различни деца от децата в нашето поколение.

Водещ: Това прави ли ги... Как го разбирате това? За мен това е изненадващо. Защо ви изненадва тази констатация? На каква основа я правите? Сравнявате с изминали периоди или пък с места?

„Угаснали деца“ без време за игра

Иво Калушев: Ние имаме огромен опит в работата с деца и през нас минаха може би три малки поколения. Промяната, която се вижда, е изключително голяма. Има един цял свят, който тези деца в момента не знаят – това е светът на игрите, на спортовете, на планината. Всичко се капсулира в училище и това се забелязва по много плашещ начин. Самите деца са доста „угаснали“, бих казал.

Водещ: Интересен израз – „угаснали деца“. Тръгнахме от тази метафора за нулевото детство. Градът вместо природата – това ли е решаващо? Ивайло, Ивей, ако мога така да се обърна и към вас?

Ивайло Иванов: Няма нещо, което да е единствено решаващо, в смисъл, че едното трябва да се избере и да се отхвърли другото. Но това, което като наблюдение мога да подкрепя, е, че децата в училище имат един цял работен ден. Вместо да са например до обяд на училище и след това да имат свободно време предимно за игра, това нещо не се получава и природата липсва в цялото им ежедневие.

Водещ: Това е интересно също – „угаснали деца с работен ден“. Тоест те се подчиняват на някакъв друг ритъм. Почват да се възприемат като служители или работници. Любопитно ми е, за вас видимо ли е дали едно дете е оставено без истинско детство, независимо дали родителите му са бедни или богати? Може ли за едно дете, което е добре обуто, облечено, возено със скъпа кола до скъпо частно училище, да кажете, че то няма детство?

Иво Калушев: Да, определено, защото там вече се намесват амбиции. Намесват се частни училища с наистина големи амбиции и времето на тези деца е абсолютно запълнено. Те не знаят как да си играят. Ние работим много с частни училища, с държавни училища и това, което получаваме като обратна връзка от самите директори и от учителите, е доста обезпокоително. Това са деца, които буквално не знаят какво е да си играят.

Водещ: Да си играят или да рискуват? Защото вие се занимавате с екстремни неща и тук веднага всички родители, включително родителят в мен, наостря уши и си казва: „Да не бъде опасно?“.

Иво Калушев: Не, това, което правим с децата, е напълно безопасно, но въобще не става въпрос за рискуване. Става въпрос за базови умения и познания за това да си играеш. Дори това го няма. Учители по физическо възпитание споделят с нас, че първото, на което трябва да учат децата, е как да си играят. Не на конкретни игри, а как да си играят въобще.

Водещ: Ами защото игрите вече са компютърни, те са виртуални, те са в някакво друго поле. Има ли значение това?

Иво Калушев: Има значение, да. Всичко е виртуално, но това виртуално взима душата на детето. Детето е живо, когато си играе, когато му светят очичките. На тях вече не им светят толкова много.

Гледната точка на новото поколение: Ники (15 г.)

Водещ: Нека сега да чуем Ники, едно от децата, които са преминали през вашата приключенска школа. Той е на 15 и наистина ме изненада с начина, по който говори и разсъждава. Прочетох за него, че от 11-годишна възраст става най-младият в света сертифициран пещерен водолаз. Участвал е в трудни подводни пещерни изследвания с няколкостотин пещерни гмуркания и е пълноправен член на изследователския екип на пещерата в Мексико, която споменах. Със сигурност нестандартно детство. Владее три езика, катерач, водолаз, пилот. Да го чуем.

Ники: Аз имах късмета да имам много необичайно детство в „Роук“. На 10 години попаднах в Мексико, където „Роук“ има училище по пещерно гмуркане, и оттам успях да премина през много интересно и трудно обучение по много спортове. Изключително е да имаш възможността да си сред природата от малък и да правиш неща, за които повечето деца само си мечтаят. И в същото време ми е доста тъжно, като наблюдавам как по-малките от мен вече са загубили напълно досега си с тези спортове и с планината. Все повече и повече срещам деца, които са само с няколко години по-малки от мен, но сякаш са от напълно различно поколение. Те не знаят нищо, не могат нищо, не мислят кой знае колко и доста трудно се води разговор с тях. Но днес се радвам, че ние успяваме да помогнем поне на някои от тях да си възвърнат детството, радостта и мечтите за приключения. Това е единственото, в което наистина намирам смисъл за самия себе си – когато помагаме на някое дете да има дори и малко от чудното детство, което аз имах, е наистина вълнуващо.

Екстремни спортове срещу безразсъден риск

Водещ: Детството се свързва с нещата за приключение. Аз обаче се връщам към темата за екстремността, защото ние в медиите – ето и вчера всички въртяхме новината за опасните, „екстремни“ селфита. Адреналинът на тийнейджърите е друга гореща тема, включително вчера дете загина, защото е ходило по ледено езеро. Каква е разликата между екстремни спортове и опасен, инцидентен екстремизъм? Изобщо, каква е разликата между безстрашие и безумие? Вие наясно ли сте?

Иво Калушев: Разликата е огромна, защото екстремните спортове, особено когато става въпрос за обучение на деца, се провеждат в напълно контролирана среда. Когато хората, които го правят, имат необходимия опит, наистина говорим за пълна безопасност – за нещо, което е много близко до пълна безопасност. Факт е, че ние вече 26 години не сме имали никакъв инцидент в „Роук“, а правим нещо, което се счита за наистина екстремно. Децата имат възможност да се занимават със сериозни планински спортове, със спелеология, катерене, дори парапланеризъм в малка степен от тази година. Има начин да се правят тези неща, така че наистина да са напълно безопасни.

Водещ: Ивайло, темата за самоснимането, изобщо поривът към адреналин, който виждаме в различни възрастови групи... Всъщност каква е разликата между това и това, което Иво Калушев нарича „контролирано практикуване на екстремни спортове“?

Ивайло Иванов: Разликата е огромна наистина. От страна на Българската асоциация по екстремни спортове (БАЕС) аз мога да кажа, че ние много внимаваме, когато става въпрос за екстремни спортове и за партньори и проекти, които подкрепяме. Сигурността е на първо място.

Водещ: Още повече, че става дума за деца – там и законовите изисквания са много по-високи, съгласие на родители... Всички тези неща, наясно ли сте с тях?

Ивайло Иванов: Не само сме наясно, ами работим с това. На 100% мога да кажа, че цялата организация и всичко, което се случва, е проверено през всичките тези години. Неслучайно ние сме поверили фондовете си за деца на „Роук“, защото в тяхно лице знаем много добре, че можем да разчитаме на изключителен професионализъм и нещата, които те правят за децата, са страхотни.

Хармония с природата и изграждане на лична сила

Водещ: Тоест всички тези екстремни дейности, с които вие занимавате децата, сблъскват ги с природата и с темата за оцеляването, са контролирани. Според вас това ли е единственият начин децата да си върнат усещането за приключение и то е важно за детството, така ли?

Иво Калушев: Аз бих акцентирал може би на планината като част от нашия свят повече, отколкото на екстремността в екстремните спортове. Ние всъщност това, което правим, е, че запознаваме децата с планинските спортове. Става въпрос за едно общуване с природата, което е много интензивно и което напълно липсва в тяхното ежедневие в момента. Определено „екстремност“ по начина, по който се разбира понякога, не е това, което правим. По-скоро им помагаме действително да общуват с природата и да намерят себе си в това общуване.

Водещ: В хармония, а не в противодействие на природата, така ли?

Иво Калушев: Ами тя природата си е хармония по принцип. Ние много сме се отчуждили от тази част от света, а всъщност би трябвало да сме там много повече.

Водещ: Казвате, че най-важното е придобиването на лична сила и достойнство. Прочетох го на сайта ви. Силата от какво идва всъщност? Мускули, плочки, тела обещават във всеки фитнес. Повечето бойни изкуства предлагат същото – виждаме, че изстрелват някои от своите ученици по високите политически етажи на властта, стават премиери хора, които имат колани по бойни изкуства. Всъщност вие какво имате предвид под „лична сила и достойнство“?

Иво Калушев: Това е едно дете да отрасне като пълноценен човек, да намери себе си чрез вътрешна дисциплина, да се запознае със самото себе си. Това е нещо, което напълно липсва в момента в това, което му се подава от външния свят. От външния свят – обикновено в училище, където то прекарва огромна част от времето си – му се подава суха информация. Никой не учи децата да мислят. Никой не ги учи на истинска дисциплина, която ще им даде сила и усещане за стабилност. Има много страх в съвременните деца, просто защото те много трудно се ориентират в света, в който живеят.

Конкуренция, агресия и променящите се поколения

Водещ: Каква роля играе конкуренцията – това, че те непрекъснато се съизмерват и се състезават със съучениците си за по-добри постижения? Те са вгледани в нещо външно, така ли, а не в себе си?

Иво Калушев: Еми, това е една детска енергия, която трябва да се канализира по някакъв начин. Тъй като естествените механизми за канализирането ѝ липсват за тези деца, това избива в агресия, избива във всякакви проблеми в момента. Доказано е с много изследвания по света, че екстремните спортове са прекрасно средство за канализиране на енергията, включително и на проблемни деца. На много места по света се работи в тази посока. В България, както с повечето неща, ние чуваме за някои неща, но много рядко ги прилагаме истински.

Водещ: А защо толкова малки деца? Според мен обръщането към природата и към планината идва в една по-късна възраст, по-осезаемо. Имам предвид даже и големите протести на природозащитници, планинари – хора, които наистина имат отношение към планинските спортове, но това са деца от 18 нагоре.

Иво Калушев: Възрастта пада. Възрастта пада изключително бързо. Ние дълги години работихме с 15–16-годишни. В момента това е напълно невъзможно. С 15–16-годишните много трудно се прави връзка и това, което се наблюдаваше в тази възрастова група, в момента вече е при 11–12-годишните деца. Много неща се променят и се променят не за добре според мен.

Водещ: Заради това отдалечаване от природата ли? Всъщност още по-рано започва това отдалечаване от природата и от играта?

Иво Калушев: Ами заради пълната промяна на начина на живот. Тези деца в момента отрастват с електронни устройства в ръцете си и детското в тях много по-рано си заминава. Желанието за приключения, желанието за вълнуващи преживявания – това вече на 13–14-годишна възраст рядко се забелязва в съвременните деца.

Финални думи

Водещ: Благодаря ви, че бяхте специални гости на „Хоризонт до обед“. Иво Калушев и Ивайло Иванов – Ивей. Чухме и 15-годишния Ники. Защо е важно детството, играта и духът на приключението и защо за детето в нас са опустошителни както родителските амбиции, така и родителското неглижиране. Благодарим много.

Иво Калушев / Ивайло Иванов: Благодарим.